Кристин Юрукова незабравими теорби

Разказ от сборника "В рамката на огледалото" от Кристин Юрукова от 2001 г. За светлината и за морските камъчета Всяко поемане на дъх е съдбовно, всяко вдишване е определено от историята, която трябва да осъществиш, историята, заради която си тук. Докато не я разкажеш на себе си и на другите, не можеш да излезеш от нея. Делата от живота ти са само стъпките, които оставяш из световната душа. Вулканът на нищото се бе разтворил под краката на Елена и я обсипваше с прах и пепел. Както си плаваше върху кораба на ужаса, обвита с изпаренията на океана, давена от отровните му пари, посипана със сивата пепел, която вулканът изригваше, тя поглеждаше отново и отново надолу, с желанието да се самоизмъчва от гледката на нищото под краката си. Но един ден погледът й кривна встрани, бе привлечен от късче подреден свят в хаоса. Човек на брега извършваше отмерени и спокойни движения, напомнящи рибар, теглещ мрежи към брега, за какъв рибар и за какви мрежи можеше да става дума в тези времена на

  Кристин Юрукова   Стихотворения от стихосбирката "Плът от плътта", 2005г.    Всичко живо е трева Всичко живо е трева   Да гледаш   света —   гол и невинен —   през вълшебната  сфера на   глухарчето.   Да преодоляваш   разстоянията с парашутите   на неговите семена —   заедно в танца   свещен на   съществуванието.   И изглежда   сякаш сладък е   пътят от небето   до пръстта и после нагоре   по тръбите последни   на тревите. ***   Съкрушението   Съкрушението —   в гнездото на сърцето   го полагам,   в ума го засаждам.     И пак стъпвам и ходя —       сякаш върху сърцето,   сякаш върху ума.   *** Размяна Купища добро —   за зрънце надежда,   колкото птиче око.       /Аз на тебе,   ти — на мен,   напред към   сърцето   на омагьосания   кръг/.       А зрънцето   надежда —   срещу бяло петно, срещу празно   пространство за игрите   на духа —   ако може   да си някой,   ако може   да си друг.     И отново,   и обратно…     И надеждата   куца,   а доброто   се кае,   ласката пак  

Княз Александър Батенберг / Граф Хартенау Роман от Кристин Юрукова Крачи в редиците на австрийската войска, всяка крачка отхвърля някоя мисъл. Не от вчера е без Kняжеството, не от вчера е в изгнание. Княз без Княжество, „Да имаш и да нямаш!“ - както често повтаряше Мари. Изгнание къде? За какво изгнание става дума? Изгнание в света, в който е израснал? Изгнание в родното? След като си разбрал, че да си чужденец повече ти приляга? Единствено Йохана му помага да не е в изгнание от собствения си живот. Понякога и това се случва – минаваш в изгнание от живота си, единствения ти, а после време няма. Един безличен субект, загубил името си нейде по пътя. Пътят, по който марширува граф Хартенау, не се разклонява в хиляда посоки, та да се чуди кой път да хване, като в България. „Който и път да хванеш, все ще си отвян на бял кон - бе мнението на чистачката на двореца му в България. - Тъй че няма какво да му мислиш толкова.“ Чистачката не владееше етикета и си му говореше на „ти“ и на „мойто момч

  ПИСМОТО Кристин Юрукова eb Спи й се, та две не види. Добре, че й насече дърва, преди да хукне. То пък това печка ли е, ламя ли е, гълта дърва сякаш е бездънна. Из какви Одеси и Молдови се носи, знае ли, на нея й рече Гюргево, Браила... и що още? Гюргево ли беше? Да не вземе да ги забрави... Никога не го е спирала, та сега ли, когато ще смъкват робските вериги. Пък й да би искала, чунким би могла да го спре. Тя се придържа към златното правило - никога да му се не меси. По чуден начин й го внуши още отначалото. "Обичта е едно, делото е друго, ако искаш да сме заедно, дръж на делото, колкото аз." Онова, другото, дето го е във вихър усукало и завъртяло, е по-силно и от баща и майка, жена и дете. Той й го викаше: "Обичам те, щото си колкото мене свободна, свободна си, щом си бегала чак тук от заробване." Знае тя, че делото му трябва най-много да уважава и да го туря на най-първо място, щото той така е подредил нещата. Който иска да е редом с него, трябва същото да чин

 Акушерката-  Княгиня  (разказ от Кристин Юрукова за Райна Княгиня, която е била една от първите акушерки в България с професионално образование, завършено в Русия; илюстрация- Марлена Юрукова) Огъва се кръгът на хорото, извива се златната лента, която като обръч държи кръга да не се разпадне, лентата, образувана от свилената везба по пазвите, над които мазно се стеле бялото мляко на моминските гушки. Очите ѝ галят тези твърди и кръгли ябълки на девичите лица, ябълки от венеца около лика на Света Богородица, когато се четеше Богородичния акатист. Богородичната ябълка е символ и на нейната професия – ядеше ли булката ябълка, красяла иконата на Божията майка, непременно скоро зачеваше. И така все имаше работа за нея, акушерката. Професията ѝ идва от насладата – от насладата на зачеването, от насладата на първа среща с чедото ти. Гледа хоровода на девиците и усеща как кръвно е свързана с всяка една от момите, свързана е тя с тях, ох, как е свързана – с най-интимното – с пъпната им връв. Р

 Страданието да възкръснеш от Кристин Юрукова (14.01.1956-12.07.2019) (Този разказ за баташките мъченици, особено за жените, изгубили децата си, и за сираците, е публикуван за първи път на 12.05.1986г. във вестник "Комсомолска искра". Сега за втори път вижда бял свят. Всички исторически разкази на Кристин Юрукова почиват на действителни истории, които тя черпеше от архивите, старите вестници и спомените на потомците.) Смъртта отваря очите преди да ги склопи завинаги, но що е истина познава най-издълбоко възкръсналият. При възнесението подредбата се вижда отгоре, цялото й великолепие и небивалица, с люлката-гроб под нозете, за която си закотвен, където и да се ветрееш, с глупостта на стражите, насочили копия към безплътната ти душа. Тъй несретата баташка стана и прелом. Чудните превратности на времето- някой острието на ножа подхвърли високо и далече- събудиха се в къщите на първите ни хора, в пансиона на Доспевски или кабинета на Вазов, в изисканите салони на чужди консули и

 КАРУЦИТЕ НА БАЙ ИВАН АРАБАДЖИЯТА разказ от Кристин Юрукова Отскачаха трески под теслата му, дни и години отскачаха, уж само каруци за пренос на зеленчук и плодове по пазарищата, на сено и работници по коситба и по жътва майстореше, а то се оказа, че неговата тесла е дялкала и каруцата на свободна България. И да минеше някоя от неговите каруци, само по звука ѝ щеше да си рече "от моите е", както човек си разпознава овчицата от стадото по блеенето. Наблюдава къщето му селяните и съди всеки, дето само рахата си гледа. Мирише къщичката на ракитак и на калпака от непрана вълна на главата му. Два бряста стоят до нея на стража, прихлупват и нея, и тези, дето са подирили скривалище в нея. Гледат селяните на свой ред къщичката с предположението, че тя направлява каруцата на България с още няколко такива къщя и ханища, изрепчили се до църквите. Още преди да са се развили по-нататъшни исторически събития бай Иван Арабаджията непременно се навираше в тях. И сега толкоз седеше мирен. К

  Разказ за художничката Славка Денева от Кристин Юрукова  2015г. Бързо вкъщи. Краката ѝ се плетат като шишове за плетене, вятърът блъска насреща ѝ. Псувни зад гърба ѝ, хилене: “Таткото в пандиза, щерката просякиня”. Докато гамените се давят от хилене, нещо изсвистява към нея и улучва рамото ѝ. Откъде, откъде знаят за баща ѝ? Само това не може да проумее. От бащите си? Но нали това знаят само те с двете с майка си, нали това им е най-страшната им тайна, пазена така зорко и самоотвержено. Удариха я с краставица, ако беше камък щеше да я заболи къде ти повече. Що да не се целят в нея като по нарисувана на стената с тебешир мишена? Що да спрат, нима някой ще я защити? Като онзи нещастен интелигент, за който бе чула да разправя татко ѝ. Приютил се в една дървена хижа в гората, а на утринта - човек с тояга на входа. “Като те млатна, пък защо да не те млатна” - ръмжи селякът, а защо - сам не знае. А гаменчетата същото сякаш ѝ рекоха - “Да те млатнем, що да не те млатнем.” И хоп - крастави

 ФЕНЕРЪТ НА ЧИНОВНИКА ОТ БАРОН-ХИРШОВАТА ЖЕЛЕЗНИЦА ( Разказ от Кристин Юрукова за обявяването на Константин Величков за луд и прогонването му от България заради това, че по време на представление на сатиричната пиеса "Доходно място" на А.Островски се обръща към министрите в ложите и възкликва:  "Господа, ръкопляскайте! Туй тамо на сцената е нашият днешен политически живот!" /"Вижте се!" "Засрамете се! - им казва всъщност. - Това ли трябва да сте. "/  К.Величков в този тежък момент на бягство от обичната родина, на която е посветил живота си, намира опора и утеха в светлите образи на загиналите си другари- съратници от борбата за освобождение: Тодор Каблешков , чиновник в Барон-Хиршовата железница, Васил Петлешков, в образа на Левски .  Тази позорна истина за прогонването на К.В. трудно бихте научили от друго място, няма я в биографиите на писателя, нито в Уикипедия. Но Кристин Юрукова вярваше, че писателят трябва да си служи с художественото слов