КАРУЦИТЕ НА БАЙ ИВАН АРАБАДЖИЯТА

 КАРУЦИТЕ НА БАЙ ИВАН АРАБАДЖИЯТА

разказ от Кристин Юрукова

Отскачаха трески под теслата му, дни и години отскачаха, уж само каруци за пренос на зеленчук и плодове по пазарищата, на сено и работници по коситба и по жътва майстореше, а то се оказа, че неговата тесла е дялкала и каруцата на свободна България. И да минеше някоя от неговите каруци, само по звука ѝ щеше да си рече "от моите е", както човек си разпознава овчицата от стадото по блеенето.

Наблюдава къщето му селяните и съди всеки, дето само рахата си гледа. Мирише къщичката на ракитак и на калпака от непрана вълна на главата му. Два бряста стоят до нея на стража, прихлупват и нея, и тези, дето са подирили скривалище в нея. Гледат селяните на свой ред къщичката с предположението, че тя направлява каруцата на България с още няколко такива къщя и ханища, изрепчили се до църквите. Още преди да са се развили по-нататъшни исторически събития бай Иван Арабаджията непременно се навираше в тях. И сега толкоз седеше мирен. Като помислят разсъдливо, ще установят, че бай Иван Арабаджията винаги е бил големец, ама не като пашата в Пловдив, чиято власт не признаваха. Тяхно село комай от пръкването на Източна Румелия се дърпаше въртоглаво и цъкаше с език - "Цък, не признаваме това за власт над нашите глави. Бай Иван Арабаджията си го признаваме и още как, ама онзи паша, него нека султанът си го признава, ние нивгаш няма да го вземем за наш главатар като бай Ивана." Пръв между първите бе и в околността Арабаджията, това други първенци не предяха пред него, ама хич. За големството на един чиляк се съди по хората, дето прекрачват прага му, а през неговия праг преминават всички апостоли с най-главния - Апостола, какво да си говорят тогава, тя, работата ясна. Той е първенецът на цяла Тракия, щом с такава чест са го удостоили най-харните хора на България, дето си бяха пъхнали главата в торбата заради нея. Голямо стълпотворение от исторически личности се бе юрнало към неговата портичка през всички времена на живота му. А зад портичката - педя двор, да се чудиш и маеш как се изхранват толкова деца с толкова двор. Но във всяко общобългарско начинание той най-отпред. И ако кроиш нещо срещу неговата България, ама хич не му се мяркай пред погледа, че колкото е голям, толкова е и непреклонен пред всякакви молби за милост. Скръцне ли на булката си, чуе се в съседните села, па камо ли някой нечист да смята да го залъже него, праведника.

Клечи като квачка къщата му в Царацово и наблюдава кой гостенин се е запътил към нея и коя от бай Ивановите каруци минава. Щото това бе и къща - хан, хан с една стаичка за гости, ама приютяваше ли хората, приютяваше, и то какви хора.. "Туй да не е хан!" - веднъж само жена му опита да се разбунтува, но - дотам, като видя гъоздовицата, млъкна. И скривалище си беше къщата, на което сам Левски се довери. Криеше го, когато го диреха под листо, когато и комитетските хора в Пловдив го предупреждаваха за наградата за залавянето му. Много хора приюти той за една нощ, а останаха завинаги в живота му. И Левски свърваше в нея да пренощува, пък съдбата искала да са заедно до края му и дните на бай Иван, ден след ден да са белязани от него. И да го нямаше, ей, пак правеше това каквото Васил бе набелязал. Някога Левски оставаше комитетския устав след запознанството с бъдещия член на комитета и прокламация. И уставът от създаването на комитетите "Единство" беше пак с такива точки като някогашния. Левски имаше едно стремление - да обиколи цяла България, да обиколи Добруджа, Мизия, Тракия, Македония, та да състави комитети във всички градове, села и паланки. С гимнастическите дружества и комитетите "Единство" бай Иван и съзаклятниците и те тази цел имаха - да минат под клетва всички сърцати люде, за да бъдат слепени късчетата на България и тя да стане пак цяла. И към Голготата си в София пак през къщата му мина Левски. Пусти останали книжата, архивата му, заради които Дякона не тръгна направо за Румъния. Така инатливо се бе вкопчила мисълта му в тези книжа. Добре, важни бяха комитетските книжа, за това спор нямаше, че то и от тях може би щеше да излезе кой го е предал, ама не беше ли по-важно себе си да опази, та да си има Организацията него най-отпред. Да не бе го пуснал Арабаджията, да бе зазидал вратата, от прага му да не бе излязъл! За всички злини после за България бай Иван Арабаджията все тази причина сочеше - не беше Левски начело. И Освобождението той не го призна за истинско Освобождение, "Освобождение означава свобода за цяла България, така че пак трябва да се хващаме за оръжие", си рече още когато осъмна не в цялостна България, а в някаква измишльотина - Източна Румелия. "На мойто място иде друг" - беше казал Левски и бай Иван все се оглеждаше в трепет за този друг, но не го намираше, това ни най-малко не го отчайваше или караше той да не си върши длъжността. "...и аз бях все в надежда" беше драснал Левски в записката си след залавянето. И бай Иван Арабаджията беше все в надежда, иначе щеше ли и сега на стари години да отлага всичко заради четата, дето щеше да води. На Оборище беше ходил, беше се клел да извади България от ямата, в която бе навряна пет века и щеше да го направи, никакво спиране.

От коларската работилница, неговата любима, от ранна младост пускаше бай Иван своите птици - каруците. Създаваше ги такива, че всеки да ги пожелае дори и без нужда. И тъкмо защото бяха големи красавици неговите каруци тълпи от хора ги пожелаха. И каруците му пълнеха пътищата на Тракия, така както бойни колесници бяха отпрашвали някога по нагорещеното ѝ тяло. Край селото им стърчаха железата на една от тях барабар с коня.

Как го правеше това бай Иван Арабаджията с направляването на каруцата на българската история? Отгде му идеше тоз орлов поглед да съгледа друма, дето трябва да се държи. Нито беше учил, нито имаше богатство чрез него да опознава света, а Дякона и апостолите него слушаха и на него се доверяваха, а де. Като пирони се забиваха мислите му, все точни и ясни, никакво шикалкавене и увъртане, никакво подлагане на никого, а големите хора не се сърдят на това, а се радват. Пък неговата честност като честност ли беше, та чак да ти прилошее, бива, бива, ама чак толкоз не бива, обсъждаха селяните неразбираемите за тях неща в характера му. Разбогатели водачи от вчера и днес му пъхаха в ръцете богатства и пари, а той като им метнеше един поглед, та се смръзваха, на място се вкоченяваха, забравяха се кои са и за какво са тръгнали. И те, щото и те имаха страх от него, не повтаряха с изкушенията. Бягай, дяволе неверни, демек. "На оръжие!" ги призоваваше с Дякона, "На оръжие!" ги подкара към Копривщица през Панагюрското въстание. "На оръжие!" ги призова баш след Освобождението. Чакай бе, нали се освободихме! Чакайте бе, това Освобождение ли е, а онази измишльотина Източна Румелия, а Македония пак на султана? Да го приемем за всебългарско Освобождение, значи да си плюем по лицата. Да признаем делото на Левски провалено. Ама то няма да е провалено, ще вземем оръжието, неговите комитети си ги имаме, не е да ги нямаме, и почваме пак да организираме народа. Съпротива му е майката. Тоз народ това барем трябва вече да е научил, че без съпротива нито Княжество щеше да има, нито Източна Румелия. Какво искаше да освобождава Дякона - Северна България или Мизия, Тракия, Македония, нека си дойдем на думата и не си кривим душицата, и не му кривим делото. Такова опропастяване на Отечеството българинът няма да преглътне.

 

Тежко натоварени с годините му отминават каруците. С домати и чушки са пълни, ама и с бунтари. Туй с бунтарите свършване няма, щото и несправедливостите спрямо България край нямат. Ей го сега, на стари години, пак бунт трябва да стяга и пак по заветите на Василя, той го беше казал какво да се прави и как. И като се преброят участниците в този бунт, щеше да се види, че бунтът се завихряше отново около комитетските хора на Левски и на Априлското, Димитър Матевски ли не щеш, или Христо Иванов-Големия "Подвързача", или пък Константин Величкова от Пазарджик, дето един от първите даде идеята за тези нови комитети "Единство". Старите труженици да бутат напред нещата. Що ли "Единство", щото България преживя едно Освобождение, което освободи едно нейно Княжество, но не цялото Царство. Като си спомни опълченците от Македония, дето хич не бяха един и двама, как оцеляха сърцата им кога изведнъж Македония отпадна от Санстефанска България? Константин Величков беше един от тези, които бяха чертали с изследвания картата за етническите граници на българите, залегнала в картата на Санстефанска България. Та него ли Европата, чийто френски и италиански говореше поне като французин и италианец и чиято култура познаваше както малко французи и италианци, щеше да го убеди в справедливостта на решението си. Заради онази карта, дето бе чертал, и заради лалето на шията си в тъмницата, от което я мръднеш, я си се обесил, той бе един от първите, които дадоха идеята и за гимнастическите дружества като бъдеща войска, и за комитетите "Единство". "Агитация пак върху умовете е нужна" - чувстваше бай Иван Арабаджията. Ако можеха да изслушат мислите му селяните, че той думите иначе едва ги цедеше, щяха да цъкат пак от почуда - той не разсуждаеше по въпроса как да изхранва премноголюдната си челяд, нито как да стане толкоз богат като някои, дето бяха захванали заедно с него революцията, а се занимаваше с възможните начини за освобождение на македонската земя, че прокудените българи от там бяха на порои. "Почнат ли тук да колят по Априлско и Освобождение водачите на села, там изтрепват целите села. А бе, свещеник няма в нашата област - жалваха му се бежанци от Македония, - ами даскали не останаха, всички ги утепаха, че да не ни поведат." А някой можеше ли описа как радостта неограничена за свободата на Македония се смени с драмата неописуема на "връщането". Левски се заричаше пред всинца - "Ще въстанем и няма да оставим това дело, докато не освободим България." Казваше го за цяла България, не за едно късче. На хартия Македония беше влязла в Санстефанска България, ама населението с Натанаил Охридски и Методи Кусев начело добре бе схванало опасността от такова освобождение на хартия и пишеше просба след просба за час по-скорошна заемане на територията им от руските части. Тъкмо учениците бяха запяли песента на Пърличева за освобождението на родната земя - и, хайде, обратно, провъзгласи Берлинският конгрес. "Адско разпореждане" - нарече кроткият Димитър Матевски Берлинския конгрес и се хвърли на устни и писмени протестации, я ги знаеше колко ги писа, я не. "Да не сме парцалки, та да ни връщат обратно в коша, отгоре похлупака, хайде пак в тъмното само сънувайте свободата." И как дъждът от благодарствени адреси към руските войски се смениха с протестни писания и прошения на вси страни, до русите най-вече, но и до Австро-Унгария и дори Англия, само и само някой да помогне. "Все някой трябва да помогне!" - крещяха адресите, докато Великите сили, със съзнание за своето величие, не обръщаха никакво внимание повече на този народец - колкото бяха освободени от териториите му, толкоз, повече не му се полагаше. Та затуй и специалният адрес на българската емиграция от Македония хич не бе допуснат на Берлинския конгрес. А тази емиграция напълни Мизия и Тракия още след Априлското. От устата на Стамболов тогава бай Иван чу как започват писмата на государя-императора относно протестите срещу Берлинския конгрес: "На господаря е угодно точно изпълнение условията на Берлинския конгрес." На него му било угодно! И взеха да се събират поборниците и да се споразумяват за мерките и предприятията, от които зависи бъдещето на целий български народ. Колко депутации видя Пловдив от българите от Македония до кого ли не, едната беше до руския императорски комисар Дондуков-Корсаков. Но Дондуков-Корсаков не беше граф Игнатиев и ги помоли да се подчинят на Берлинския конгрес. По-късно, когато канеха граф Игнатиев да застане начело на движението им за национално обединение, той бе склонен да приеме, ако царят го пусне, само дето государят-императорът не го пусна. "Молим те, господарю, пусни ни го, ние имаме нужда сега от него" - бяха готови ново обръщение да пишат, пък се усетиха - тая работа с писаници не става. Натанаил Охридски с писмо рече на Учредителното събрание в Княжеството - като го приемате това Учредително събрание, загърбвате общия живот на българите през вековете. Все едно всичко сега с вас ще започне, с някакво си мънцзърко Княжество. А що да чинат нажалените бежанци и въстаници? А вестник "Марица" съобщаваше, че по време на откриването на Учредителното събрание във всички български къщи се развявали черни пряпорци в знак на жалост за разделянето на Северна и Южна България.

 

"Времето не търпи отлагателства" - повтаряше си бай Иван Арабаджията любимата фраза на Натанаил Охридски, един от главатарите на Кресненско-Разложкото въстание.

Всеки момент четата му щеше да потегли от Царацово, само да се появяха голямоконарчани, зад тях беше и Княза, сам Захари Стоянов, началникът им от БТЦРК, го твърдеше. Още когато се пръкнаха комитетите "Единство" в Източна Румелия, бяха изчислили, че веднага могат да съберат под байряците си едни 60 000 въоръжен народ. Мълниеносно трябваше да се действа да не ги изпоарестуват. Колко от тружениците бяха прибирани в източнорумелийските кауши, като се вземе предвид, че заради честването на Ботев и съединистки призиви на юбилея бе арестуван сумати народ с някогашни опълченеци начело. Тези дни не без негова помощ щеше да се прекрати съществуването на "източнорумелийския чифлик" чрез сливането му с Княжеството. "Чифлик" наричаше Захари Стоянов Източна Румелия. Пък, дай Боже, движението за Съединение да прораснеше и в сливане с Македония, че предстояха вълнения в Македония, то бе ясно и на децата. Комитетите трябваше да се обединят в един единен Комитет за обединението на българский народ, както го възжела и Левски. А този общ главен таен комитет трябваше да действа така добре като Опълченското дружество, което използваше всеки юбилей - дали ще е на свети Методий, или на Ботев все за едно - за съединистки митинги. За съединистките си акции хора като Илия Куртев и Димитър Куртев бяха екстрадирани от Източна Румелия. Много лошо им направиха! Чрез тях стана известна широко в Румелията дейността на комитета около "Македонский глас" с хора като Димитър Ризов и Димитър Петков за събиране чети в Македония. Широко известен в Източна Румелия стана и уж тайният, като техният комитет в Русе, в който беше и авторът на любимата на бай Иван песен "Шуми Марица" Никола Живков. И ето че отскоро капитан Коста Паница и Димитър Ризов, и двамата се бяха озовали в Източна Румелия, дето предстояха най-важните неща, Македония можеше да почака. Нещо повече - бяха минали под клетва съгласно Устава на техния БТРЦК за осъществяване на общобългарско единство. В Дeрмендере на срещата на 25.VII.1885 те бяха влезли в комитета им и трябваше да се подчинят на разпореждането да оставят македонский въпрос за по-добри времена, за да стане сега обединението на двете Българии. Както хубаво зададе въпроса вестник "Македонец" в Русе - "Къде да се воюва по-първо?" Пък Съединението сетне ще създаде по-добри условия и за общобългарското обединение. Знае ли се дали бай Иван няма да воюва и за Македония, нали Захари все му викаше - "На всяка манджа си мерудия. То бунт от кога няма без тебе?"

Готовността за присъединяване към голямоконарския отряд я имат, ама де го голямоконарският отряд. Прати един да ги доведе, а той търчи вдъхновен от себе си обратно - "С тръба аз свирих "тревога" в Голямо Конаре и възвестих Съединението, като се разбра, че Съединението вече е обявено в Пловдив. Влязох в историята! С ей тази уста свирих! - Не може да не се възхищава той от себе си: - Чуете ли, влязох в историята!" Ти хубаво си влязъл в историята, ама отрядът го няма." Та се налага нов пратеник до Голямо Конаре, какво чакат тези люде, да ги калесват ли?

Благодарение на сговорчивостта и задружността на българите се пръкна Българското Княжество, сега със задружността и сговорчивостта на горе-доле същите българи щеше да се слее Северна с Южна България, за да си стане това, що винаги е била - България. Къщето му е предопределено да ражда деца и революции. Ей колко деца завъди под сламения си покрив, дето не веднъж и дваж гладни си лягаха и колко стамболовци, воловци и захари-стояновци са опитвали от ръжения хлебец на булката му.

Вижда селото - мърда нещо, сякаш гората от тополи е тръгнала в златния зной на късното лято сред тракийското поле, вървят не по двойки, а на редици като войска другоселци, по гуглата на Чардафона е ясно, че туй са селяните от Голямо Конаре, с които тяхно село е причислено в един строй. Разгеле, голямоконарците. Много народ, пеша и на коне и - къде, къде - бух, в къщата на бай Иван Арабаджията. Прииждат да се поклонят на прага, помнещ стъпките на Апостола. Чардафон призовава войниците от армията си да целунат земята, по която е стъпвал Левски.

 

Ще идат до Пловдив, колко му е, ще го превземат лъвски и сетне могат и до Охрида да стигнат, да стане едно целокупно обединение. И тяхното село пак е мигновено прославено. А те се и потрудиха, де, мало и голямо - под военно обучение, жените и те. Няма да се срамуват като стигнат къщята на Пловдив и захванат славните битки за овладяване конака на пашата.

И наистина - изсипа се селянията насред Пловдив да оправи най-сетне нещата, и Съединение бе направено, и Князът дойде и беше акламиран, и всичко. Пък братята сърби отвориха война, откъдето не я чакаха, и въпреки това се спечели войната.

И кмет става бай Иван Арабаджията, и народен представител и не забрави участта на българите в Македония, нито си оттам, бай Иване, нито нищо, какво ти пука. Не съм оттам, ама българите не са ли оттам, ей ги тичат за насам, че гол животец спасяват, отгде накъде ще оголваме откъм българи Македония, ако така бяхме направили с Тракия и Мизия, ами нямаше да има кого да се освобождава тогава там.

Скоро бай Иван Арабаджията няма нито депутатство, нито кметуване, та накрая и пенсия няма, отнели са му я хора, които никога не са врели и кипели в борбите и мизерията му е толкова страшна и човекоядна, та и на врага си не я пожелава. Защо стана така бе, бай Иване, къде сбъркахме, та чиляк като тебе да гладува? Ами да питаме Левски, викам аз, такава ли държава искаше и такъв ли ред и тогава всичко ще си дойде на мястото, ще стане от ясно по-ясно, отговаря бай Иван Арабаджията и целува една от иконите, които сам Георги Данчов бе изографисал и бе му подарил - знак за дружба, грамадна икона, лъщеше и ловеше светлинките от небесата. Другите икони бай Иван на свой ред бе подарил на църквата, ама тази си я остави за себе си да може да си разговаря с божията майчица и тя да е непрекъснато пред очите му. Беше останал горе-долу сам, онези, с които бе тръгнал в борбите, бяха запели и те "Царьо ле, царьо честити, да ти е честито царството, царството още везирството" и следваха онзи глумлив съвет на "Таласъм" на Георги Данчов - "който е на власт нека да гледа да не я изпусне, а който не е на власт, нека гледа да я докопа". Та затуй де, комай бе останал сам-самичък без четници и без комитети.

© Кристин Юрукова

=============================