Страданието да възкръснеш

 Страданието да възкръснеш

от Кристин Юрукова (14.01.1956-12.07.2019)

(Този разказ за баташките мъченици, особено за жените, изгубили децата си, и за сираците, е публикуван за първи път на 12.05.1986г. във вестник "Комсомолска искра". Сега за втори път вижда бял свят. Всички исторически разкази на Кристин Юрукова почиват на действителни истории, които тя черпеше от архивите, старите вестници и спомените на потомците.)

Смъртта отваря очите преди да ги склопи завинаги, но що е истина познава най-издълбоко възкръсналият. При възнесението подредбата се вижда отгоре, цялото й великолепие и небивалица, с люлката-гроб под нозете, за която си закотвен, където и да се ветрееш, с глупостта на стражите, насочили копия към безплътната ти душа. Тъй несретата баташка стана и прелом. Чудните превратности на времето- някой острието на ножа подхвърли високо и далече- събудиха се в къщите на първите ни хора, в пансиона на Доспевски или кабинета на Вазов, в изисканите салони на чужди консули и благородници. Начеваха приключенията баташки, че и учението е борба за освобождение. Учените ни люде умееха и да се издължат - времето им подсказваше: възпитаници на Петербургската генералщабна академия се нареждаха в армията ни, девици с дипломи от висши медицински училища мряха с нас из военните лазарети и холерните лагери. Трябваше дядо Вазов да отгледа момчето, за което написа жалбата си по Батак, за да може да загине то славно през Балканската война. Но туй бяха късметлиите, на останалите късметът се знае...

***

През 1876 г. свободата ни се грабна от ръцете, та от това при възкресението още повече болеше. Запокитени из джендемите, обливахме с планински води раните, от дрипите правехме превръзки и цедилки, а със сълзите по-леко преглъщахме сухата шума. Гладът и болестите ни смучеха силиците, а самотността ни превиваше досущ единични борики. През пролуките на леса наблюдавахме хорските свърталища с постелките и възглавето, та дълго не смеехме да се смъкнем и легнем на одър. Изкочихме на видело, чак когато мъката съвсем ни оглозга- каквото щеше, да става! Шмугнахме се между чуждите къщи и се кланяхме на всеки срещнат. За две блага му благодаряхме- че е жив и че не ни коли. Примъкнахме се до Батак, всеки щръкна на своето си пепелище, защото за българина бягството не е оцеляване- да трошиш крака за едната кожа. Спасението е опазване на целостта-  на вечното наследство на земята с къщата, която все не довършваш докрай през дните си, с дървото, което си посадил, и детето, на което ще ги предадеш. Всяка наша къща, било тя в земята и от кал, е градена с воюване срещу царщината за място под слънцето, като черква, ферман само дето не искат за нея. Но веднъж готова след многолетна мъчнотия и инатлък, тя е во веки веков.  Гумното на двора е обградено с окоп, тръните на плета се зъбят, конският череп и бойниците на зида сме обърнали навън - да сплашват. И да я слети погибел , не се отстъпва както не се предава бащин гроб на злочинци. Затова и империя решихме да бутане от прозорците си с цялото домочадие зад гърба, бихме се по покривите, а не по позициите, когато поставяхме темели на обшия дом. След калъча стените ги нямаше- и как царствена шестваше обичта! Богът ни умря в храма. Човеците заживявахме изново без него. "Господ е Ближния- прогласихме. - И тежко му, който не е някому Ближен. Как ще изгазиш мъката, ако друг не ти стане патерица за изгорените нозе? Как ще намерят майки сираците, ако жените още като бременни не са носили под сърцето си освен своето чедо и чуждо?"

Дори и блудницата ни се върна да помага. Да беше друго време, щяхме да се смръзнем, лош знак е явяването й. От нея народът ни се пази като от лоши ветрища, от наводнение или чума. Но мярата ни сега беше голяма, на едро мереше. Всяко стадо си има и мърша. И колкото по- нарядко е мършата, пък била тя дребна и нищожна, толкова по на показ е. При нас блудниците произлизат не от развала, а от насилие. Случи се: към нивата на Йона веднъж отбиха пътя си читаци, изтопуркаха конете им през неожънатото жито, а изедниците- през нея, постлаха с равната й снага черната. Безчестието не е прах, да го отупаш и пак да зажънеш и завършееш. Ако питаха годеника й, по-добре да я бяха заклали, защото той нямаше да я заведе на реката - да я омие и пречисти, нито щеше да я защити със сватбена премяна. Йона оставаше сама с позора и с трескавицата, че поганците и втори път ще посегнат. Тя повече не намери сила  да се вдигне- поне да висне на сливата. Жените иначе строго следваха закона. Грешната помете пода, натъкми малките, ако е грамотна напише наставление за сетнините: " Батьо, гледай децата. Иноверче от мене няма да се пръкне."  Обесването се върши на портата - срамотията се маха пред хорските очи. Спазъм и успокоение. У Йона спазъмът стана в ума й, умът й се гърчеше, та бедната нищо не смисляше. И търсеше час по,-скоро мъжки гръб да се скрие. Халата на прегръдките и милувките всичко помиташе и в Йона се настаняваха чистота и ред като в моминска стая. Но туй людете не знаеха и я заплюваха точно заради мига, в който в нея се опъваха бели перденца, мушкато се къдреше и светлина варосваше стените. Бедата беше, че гърбът не бе един, никой не се задържаше. С първите злощастници довтаса-  смирена, кротка- нали селото бе сгазено като нея, на един хал бяха. Разговаряхме с нея като с равен и мисия й възложихме: "Турците сега гуляят, слугите са децата ни. На гуляя блудниците ги канят. Иди и изучи в кои домове са децата ни." Размърда се Йона из селата, шум вдигаше повече от башибозука, пееше и танцуваше. А в обкичената й със звънчета шутовска каручка  сред коприни и кадифе се отърва не едно робче. За останалите батачанчета разправи, нали знаеше окаяницата какво крие утробата на всяка турска къща. Бързаше да спасява, че нейната участ показваше- че който невинен страдае , накрая става виновен. Ако топнеш злато в катран, няма да се повреди, но и няма да свети, нито някой ще протегне ръка повече към него. Когато свещеник захвана да ръси, Йона се вкопчи котешки в расото му и замете земята подире му: "Позволете ми добро да сторя. Дайте ми сираче да гледам. Ще се вчовеча край жива душица. Магдалена са я опростили." Попът рече: "Ако имаше тя деца, друго щеше да е и с нея. Щото деянията на родителите се пренасят в пълен и строг ред върху детското чело." Селото не даде благословията си - да затули Йона гноящата рана на порока си с младенец. Честито стадото, в полза на което работи дори мършата. Което не значи, че то става по-милостиво към нея. Нека и по мършата да се съди за стадото.

Когато ятаганът скълца на топора самата светлина, майки пощуряха, разтвориха в ужас ръце пред свършека на света и изпуснаха от скута си рожбите. Безумни- догдето има растеж, свършва ли се светът? Тичала Стояна, бързала да премине пустошта на плача. От пет деца едно извадила от пещта. Когато се запряла вдън гора, да си поеме дъх, запърхал сняг - да напомни за пъпките, които няма да се разлистят. Под  неслегналия сняг изцъркало бебе, добре повито като за дълъг път и затиснато с пунгия жълтици- откуп за този, който го намери. Стояна притиснала сърце с ръка да не изскочи и се навела, приела този дар като опрощение на майчиния си грях. Свърнала към селата и се превърнала в просякиня, не се свеняла - залък й трябвал да кърми. Жълтиците не побарвала. В Пловдив прала и гладила коконите, докато камбаната на братя Велиганови звъннала, че Бураго е дошъл. Излезла да види що е свободата и пак се мушнала при прането и гладенето. Момчетата растели, носели от реката жаби, камъни от тепетата, един ден довели майката на Найден. "С вързани очи да бях, пак щях да намеря пътя"- седнала тя на стъпалото пред къщата виновно и не посмяла да влезе. Подала му шепи джанки, брани по пътя. Приела подаръка й Стояна и затиснала вратата с тяло: " Жълтиците си не чакай. На Найден са." "Твои са, както аз и чедото ми сме ти в ръцете". Ако захванели да вадят обичта си на показ - чия е по- голяма, лошо щяло да стане. " Отдалече ще погледам и ще си ходя" - висвала по празници на Стояниния праг клетата сиромахкиня с кошница див или краден плод. Криела се зад някоя делва да не плаши детето, да не питало то коя е. Сякаш живеела под прозореца им, че когато другото момче хванало огненица, почукала на кепенеца посред нощ: " Вземай от лирите, Стояно , ще си иде горкото."

Понеже Стояна не взела от златото, сетне си мислела: "Не барнах чуждото-  чедото ми оцеля." С жълтиците пратила Найден в странство да учи. Кой знав защо писмата му запрехвърчали от Македония. И вътре пишело: "Да се мре е нужно, такова е времето!" "Кога е било време за друго?"- плачели майките от двете страни на прага, а нощем имали общ сън- гъста гора, дърво до дърво, под всеки клонак плаче сираче. Сиромахкинята прекрачила прага, щом облякла черно. Приличали на купчинки жар, които се сбират на едно- да не се попилее топлинката, вятърът да не я отнесе.

- Да станеш човек! - на война или на учение изпращаме, тази е благословията на Батак. Нали ако не успеем в делото си, топорът ще излезе прав.